Как да се отнасяме към лошите оценки на детето?

Важни ли са оценките?

И все пак дали оценките в училище са важни? Вярно ли е, че посредствените ученици се оправят по-добре в живота? За отговора на този въпрос преди всичко е нужно да сме наясно с критерия „добър живот“. Ако вземем като критерий материалната обезпеченост, то училищните оценки нямат пряка зависимост от този фактор. С други думи, сред хората, чието равнище на доходи е по-високо от средното, има и такива, които в училище са били отличници, и такива, които са били посредствени. Грамотите и отличната диплома не се явяват гаранция за финансова обезпеченост. Интернет е пълен с примери на богати и знаменити хора, които в миналото си са повтаряли годината или изобщо са били изключени от училище. Но другото предположение също не е вярно: тройките в атестата не гарантират добър материален доход в бъдеще.

Ако вземем за критерий за „добър живот“ субективното ниво на удовлетвореност от своето съществуване, то и тук липсва зависимост от училищните оценки. Впрочем, удовлетвореността не зависи нито от парите, нито от броя фенове. Богатите също плачат, а знаменитите могат да се чувстват самотни.

Да, би било много удобно да имаме възможност да предскажем бъдещото щастие на детето, да намерим за него математическо уравнение с няколко параметри и да следим, да не би в процеса на своето порастване детето да излиза от рамките на допустимите значения на тези параметри. Това съществено би намалило родителската тревога. То дава илюзията за контрол върху бъдещето. „След като помогна на детето да стигне до нужното значение на параметри А, В, С, това ще е гаранция за неговото щастие в бъдеще“.

Често се срещат родители, които искрено вярват, че са открили това уравнение. И ученето изпълнява функцията на един от тези параметри. Границите на този параметър са определени като „5-6“ или още по-строго – „6“. Добре е, ако детето се вписва в този параметър. Ако самото „щастие“ то разбира като своите родители. Тогава не възникват ценностни конфликти с тях. А ако не е така? Тогава започва сложна и за двете страни борба.

Защо на децата не са им нужни „5“ и „6“?

Защо за родителите понякога е толкова трудно да приемат, че детето не се стреми да получава добри оценки? Защото в този случай нараства родителската тревога относно бъдещето на детето. Но оценката не е маркер за бъдещо щастие. Тя дори понякога не е адекватен маркер за способности. Оценката е резултат от това колко добре детето е усвоило изучавания в училище материал. И само толкова. Не е нужно да ѝ измисляме допълнителни критерии.

Оценката не е показател за способностите. Може да се случи така, че детето да има способности, но да няма желание. Или способностите на детето да не се вписват в рамките на училищните предмети.

Оценката не е гаранция за успехи в бъдеще. Социалният или емоционалният интелект не се оценяват в училище, но могат да помогнат на човек да направи кариера.

Оценката не е показател за това колко детето е напреднало в своето развитие. При поставянето на оценки резултатът на детето се сравнява с някаква стандартна норма, а не с предходните достижения на самото него. Може да се случи така, че да има лични постижения, а оценката да остане същата.

Оценката не се явява показател за отговорността на детето. То може да бъде изключително отговорно в друга сфера, към която има непосредствен интерес.

Лошите оценки в училище не значат „ужас-ужас, детето е глупаво, мързеливо, безотговорно, никога няма да може да си намери нормална работа“. Лошите оценки означават,че детето не може или не иска да прави това, което се изисква в училище. Не е нужно да му се слагат каквито и да било етикети. Не бива да се прави оценка на личността на основата на оценките в дневника. В живота на възрастните се счита за нетактичен въпросът „Колко изкарваш?“. В същото време, незнайно защо, се счита за нормално да се пита ученик: „Върви ли ти ученето? С какъв успех завърши срока?“. Детето не е длъжно да се отчита пред всички баби, дядовци, лели, чичовци, приятелки на майка си, приятели на баща си, дошли на гости, колко тройки, четворки и петици има в бележника си. Разрешете му да не отговаря на този въпрос. Научете го на словесните формулировки, позволяващи да се отклони от темата, да се помайтапи. И Вие се майтапете, в случай че, разказвайки за оценките на детето, се чувствате неловко. Вие също не сте длъжни да се отчитате пред никого.

Какви емоции предизвикват лошите оценки и какво да правите с тях?

При родителите могат да възникнат различни емоции, когато детето донесе вкъщи лоша оценка.

Жалост към детето. „То така се стара, но нещо не му се е получило. Сега се притеснява“.

Жалост към себе си. „Толкова усилия хабя, за да се учи, и такъв резултат“.

Завист към другите. „На всички познати децата им са отличници, само моето...“

Чувство за вина. „Аз съм лоша майка. Нещо съм изпуснала“.

Гняв към детето. „Безделник! Изобщо не учи!“

Гняв към друг възрастен (втори родител, частен учител). „Нима не може да се обясни така, че детето да го разбере!“

Страх за бъдещето. „Как ще живее занапред, ако учи така?“

Срам. „Какво ще си помислят хората за мен?“

В нормалния случай емоцията би трябвало да минава бързо и да не оставя съкрушителни последствия. Но съществуват и съкрушителни последствия в прекия смисъл на тази дума. Засядането в негативната емоция е нездравословно. Емоциите блокират конструктивните мисли. Даже жалостта към детето може така да зацикли родителя, че той да се окаже не в състояние да помогне и да го подкрепи. Освен това всички силни емоции в основата си имат известно ограничаващо убеждение.

Например такова:

„Добрите деца получават само добри оценки“.

„Децата на добри родители получават само добри оценки“.

„Добрите оценки са основа за добър живот“.

Ако убеждението съответства на реалността, тоест детето получава добри оценки, то може да продължавате с това убеждение. (Главното е, да не убеждавате други хора в него.) Но ако убеждението не съответства на жизнените реалии, то става трудно да запазите спокойствие, трудно да избягвате разочарованията. И тук има два пътя. Първият е да опитате да нагодите жизнените реалии към своите убеждения. Вторият е да промените своите убеждения към жизнените реалии.

Ако вече сте се опитвали да мотивирате, стимулирате детето, да учите заедно с него, да наемате частни учители, но оценките продължават да не Ви радват, за съхраняването на спокойствие има смисъл да поемете по втория път и да преработите своето убеждение, превръщайки го в следното: „Аз имам добро дете. То е добро, даже когато получава лоши оценки. Аз познавам неговите силни страни. Зная, че има неща, които му се получават страхотно. Сигурна съм, че това ще му помогне да намери своята рецепта за щастлив живот в бъдеще. А аз съм добър родител, защото вярвам в своето дете“.