Родителят плаши детето с цел да постигне послушание.Ако не си измиеш зъбите, ще те дам на Торбалан! Ако не си изядеш храната, Баба Яга ще те изяде! Ако не легнеш да спиш, ще дойде вълкът! Възрастните често прибягват до помощта на приказните персонажи, за да постигнат послушание от страна на децата.

Но действително ли плашенето е ефективен метод за възпитание? И няма ли то да доведе до проблеми в бъдещия живот на детето?

Когато родителят плаши детето с цел да постигне послушание, на малчугана му се транслира съобщението: „Аз, твоята главна защита и опора в света, мога да те изоставя“. Колкото по-малко е детето, толкова по-голям е мащабът на емоционална катастрофа. За детето мама е почти целият свят, за детето в предучилищна възраст тя е важна част от света, но дори за ученика и подрастващия родителите са важни и отношенията с тях до известна степен остават прототип за всички останали отношения. Ако родителят ми може да ме остави, значи всичко, което ми е скъпо в този свят, може да ме предаде и изостави.

Разбира се, единичен случай едва ли ще предизвика дълбока травма за цял живот, въпреки че много зависи от емоционалното напрежение в ситуацията и впечатлителността на детето. Но, за съжаление, детето се заплашва често. В България заплашването е доста разпространен педагогически метод. Вероятно този факт има принос в големия брой мрачни възрастни в нашата страна, които не чакат щедрост от живота и таят в себе си опасение, че всяко щастие е последвано от разочарование. Дори имаме поговорка на тази тема: „След играчка идва плачка“.

В повечето случаи, когато родителят реагира със заплаха на нежелателно поведение, вместо да обясни кое именно е лошо и как да се поправи, възрастният дава неясна негативна оценка на ситуацията (не се дръж лошо), а дори и на личността като цяло (не бъди капризен), или изисква неща, които е невъзможно да бъдат изпълнени само с желание (да се заспи, да се успокои).

Обикновено детето няма намерение да се държи лошо: то се държи така, както може. Има потребност, която иска да удовлетвори, но не знае как, или има чувства, които, може би, не доставят радост на самото него. Докато родителят не покаже как то да се държи правилно, а детето не разбере и не запомни това, неясното „престани да се държиш лошо, иначе ще...“ повече прилича на „престани да действаш, престани да бъдеш себе си“. Вместо да помагаме на детето да проумее, как може да се държи, ние го учим да отхвърля или себе си или някои свои чувства. Това е сериозен удар по самооценката, вярата на детето в собствената си значимост и успешност.

Голяма част от родителите не осъзнават на колко малко неща детето е способно да се научи, докато се бои. Развиващият се детски мозък в стресова ситуация се съсредоточава на онова, което вече умее, а не на усвояване на новото. Той прилага всички усилия за оцеляване в ущърб на обучението, дори ако ситуацията не е опасна, а само е оценена като застрашителна. Страхът учи добре само на едно – да се държиш далеч от него. Той пречи на правенето на по-сложни изводи.

Детето, което вярва на родителските заплахи, изпитва постоянен стрес.Ако за сплашване се използва не персонаж (Баба Яга, Торбалан), а реален събирателен образ (случаен минувач, полицай, доктор), детето започва да се бои от такива хора. Тоест възрастните сами учат децата да не се доверяват на нови познати, да избягват полицаите и докторите. Едно е децата да се учат да държат за ръка родителите в тълпата, за да не бъдат отвлечени и да не се изгубят, и съвсем друго – да бъдат учени да виждат заплаха във всеки срещнат. След това ще бъде нужен не един тренинг за социална компетентност, за да може порасналото дете да стане комуникативно и инициативно в общуването си с нови хора. И, естествено, детето не бива да се учи да се бои от хората, чиито служебен дълг е да му помагат.

Като цяло детето, което вярва на родителските заплахи, изпитва постоянен стрес, предизвикан от страх, който най-малкото забавя неговото развитие, а освен това може да провокира такова нервозно поведение като енуреза, заекване, тикове, гризане на ноктите.

При това рано или късно детето започва да разбира, че заплахата на възрастния няма да бъде изпълнена: мама няма да го изостави, колкото и да заплашва с това; баба няма да го даде на непознатия чичко, въпреки че е обещала няколко пъти; въпреки разказите на татко, колкото и да капризничи, никакъв Торбалан няма да го отвлече. Детето започва да подозира, че родителите не казват истината. За съжаление, това не отменя изброените негативни ефекти, а само прибавя още един. Когато вика на помощ всяващия страх външен фактор, възрастният не само губи обичайната възможност за въздействие върху детето със заплаха за принуждение, той сам разкрива на детето своята безпомощност в създаването на дисциплина.

Детето има нужда от защита и ръководство не само фактически, но и психологически. За него е важно да усеща, че то, не особено разбиращо околния свят, се намира под защитата и грижата на любящите и авторитетни възрастни. Практически зад всяко неприемливо поведение на детето стои неизказаната надежда да си изясни границите на допустимото. На децата са им нужни не само ограничения, но и точно ръководство: прекрасна е играта, но ако в нея няма правила, тя престава да съществува. Ограниченията дават свобода на действия, липсата на ограничения поражда хаос.

Важно е да се разбере, че плашенето няма нищо общо с информирането или възможността детето да се сблъска с последствията. Когато съобщаваме на детето за опасността и му обясняваме как конкретно трябва за действа, за да избегне тази опасност, ние му помагаме да стане по-осведомено, знаещо, успешно.

Ако опасността е голяма и не можем да позволим на детето да се сблъска с нея, ние създаваме правила за поведение и държим детето да ги спазва. Ако обаче опасността е малка, можем да предупредим детето, да се убедим, че то е разбрало и да му предоставим свобода на действие. Важно е да бъдем в готовност да приемем всякакъв изход, да не злорадстваме и да му помогнем да се справи с последствията. Действайки по такъв начин, ние помагаме на детето да се научи да поема отговорност, да се справя с проблемите, да спазва правилата и ограниченията, приети в семейството, детската градина или училището, които то посещава.

Психиката на детето до пет години е устроена така, че то приема всичко казано от родителите за чиста монета.Да се заплашва детето е безперспективно занимание. Страхът поражда неувереност в околния свят, повишава тревожността. Шансовете да има успех в живота при детето намаляват. Защо възрастните плашат децата си? Ние родителите правим това в случаите, когато не можем да обясним нещо на детето, да се договорим с него, да го накараме да направи това, което ние смятаме за правилно.

Психиката на детето до пет години е устроена така, че то приема всичко казано от родителите за чиста монета. В зависимост от темперамента и впечатлителността си, всяко дете реагира на заплахите различно: сангвиниците пропускат информацията за Баба Яга покрай ушите си, а меланхолиците се събуждат в ужас от кошмари на тази тема. Детската психика е устроена по такъв начин, че измисленият персонаж се възприема като реален. И всякакви вещици и феи придобиват допълнителни подробности. А ако персонажът от детските фантазии застане пред възрастния във вид на жива картина, то повярвайте, родителят също би изпаднал в ужас. Свидетелство за това могат да бъдат детските рисунки за страховете им, които децата рисуват на консултациите при психолог.

Колекцията плашещи образи може да бъде различна. Например, ако плашите детето с чичко полицай, който идва за лошите деца, бъдете готови към формирането на преиначен образ за дадената професия. Детето само си тълкува какви точно са лошите деца. И ако се е изгубило, то също се чувства като лошо дете, което значи, че няма да се обърне към полицая за помощ, а ще избяга от него. Друг разпространен начин за сплашване е докторът с инжекцията. Това е многовековна заплаха, изпитана още върху нашите родители и звучи особено убедително. В резултат на нея децата безумно се боят от лекари.

Родителите не бива да пестят време за разяснения относно това, кое е добро и кое – лошо, какво може да се прави, а какво – не трябва. Спокойно и без заплахи. Тогава резултатът е уверено, спокойно спящо дете, което в бъдеще няма да харчи пари за психолог.